Загубена

Отново съм сама в нощта, заровена в завивките с насълзени очи. Пускам нашата песен. Мелодията на нашия първи танц. Нашата първа целувка. Нотите са същите, но звучат различно. Носят друго настроение – тъга. Болката отново прониква в мен и малко по малко се приближава до сърцето ми. По пътя разкъсва всеки нерв, всяка клетка, всичко, а аз нямам сили да я спря. Изморих се. Спомените нахлуват в главата ми и ме съсипват. Припомням си за времето, прекарано с теб и се усмихвам, но сълзите помрачават и този момент. Усмивката ми се изкривява и изчезва. Няма следа от нея, така както няма следа и от теб. Забрави ме. Сякаш никога не съм съществувала, или по-лошо – била съм просто играчка за свободното време. Но моите чувства, моето сърце не са играчки, те са истински, но вече са счупени. Повредени са и никога няма да бъдат същите. Боли. Ужасно много боли. Сякаш има дупка в тялото ми, кухина и някой забива нож в нея и нетърпеливо се опитва да изтръгне сърцето ми. Не някой, а той. Но няма смисъл. Сърцето ми вече го няма, има само остатъци от него.  Болка. Разочарование. Умора. Студ. Страх. Болка. Неописуема болка. Но сама си я причинявам. Връщам се към спомените, защото само те ми останаха. Лутам се в безкрайния лабиринт на миналото и се надявам да намеря изход, но нямам този късмет. Има само ъгли и завои. Един порочен кръг и аз в центъра- съкрушена. Искам болката да изчезне. Искам да изключа чувствата си и никога повече да не усетя подобни емоции. Никога. Не мога да издържа и тази битка с реалността. Слаба съм. Наивна. Разбита.  Потръпвам. Студенина преминава по гръбнака ми и стига до всяка малка кост в тялото ми. Ужасявам се, но е от студа, а от страха. Горчивина изпълва душата ми и надеждата ме напуска. Изплъзва ми се. Искам да я спря, да протегна ръка и да я задържа, но не мога. Нямам сили, воля. Оставам сама. Загубена.