След време...

Какво става с любовта след време? Страстта си е отишла, искрите отдавна са угаснали, а чувствата са потушени. Болката се е превърнала в безразличие, спомените са заменени от носталгия, а от тръпката няма и следа. Всичко е променено.  Различно. Бегъл спомен от миналото и всичко се връща… уханието му, плътния му глас, нежния му допир, плахата усмивка и изгарящия поглед. Разочарование обзема душата ми и първата сълза се стича. Потръпвам. Сетивата ми се изострят и усещам настъпващия край. Сърцето ми все още е сковано от предишната болка, но се чувствам свободна. Поемам си дълбоко въздух, избърсвам поредната сълза и се усмихвам. Може би той не е бил правилния за мен, но ми е дал толкова много, колкото и ми е отнел. Взе щастието ми,  разума и ме остави с празни ръце. Но въпреки всичко, той ми показа каква да не бъда в бъдеще – наивна и доверчива. Той провокираше всяка клетка в мен, но понякога страстта не е достатъчна. След време тя изчезва, а ако любовта не я замести, всичко е погубено.
Болка, носталгия, меланхолия, тъга,страх. След всичко това осъзнах,че колкото и да обичам човека до мен, трябва да обичам повече себе си. Само тогава ще бъда истински щастлива…

Вярвам в теб !

Вяра е уповаване в идея, представа, конкретен човек или религия. Тя е това, което помага на хората да продължат напред въпреки трудностите. Дава им сили. Не, нямам предвид супер сили като на Фантастичната Четворка или Батман, а морални сили. В повечето случаи психиката е по-важна, защото, колкото и да е физически силен един човек, ако няма решителност, морал и вяра в себе си, никога няма да победи в играта, наречена живот.
Вярвам. Колко лесен глагол, а означава толкова много – подкрепа, стимул. Мотивиран, човек е способен на всичко, за да осъществи мечтите си, а когато е подкрепен от близките си, той е наполовина успял.  Всички наши действия  са подбудени от някое скрито желание да успеем, но ако не вярваме, че ще стигнем до крайната цел, защо изобщо да си правим усилията да започнем нещо. Тук идва ролята на вярата. Първо, човек трябва да повярва в себе си, да усети с всеки нерв и с всеки импулс в тялото си, че е готов да поеме риска в името на това, че след миг може да усети вкуса на победата. А когато някой му каже „Вярвам в теб!” , той е още по – мотивиран да успее и да стигне до край.
Вяра. Надежда. Любов. Част от тази етична Св. Троица, вярата е едно от най – силните чувства на света. Заедно с надеждата и любовта, прави един човек непобедим. На всеки от нас му е познато чувството на нежност и топлина от грижите на семейството.  Когато усетиш милувката на майка си и разбереш по изражението й, че тя вече е горда. Когато погледнеш в очите на любимия човек и осъзнаеш, че той духовно  е с теб, сякаш невидима сила се зарежда по вените ти и си готов да направиш и невъзможното, за да не ги разочароваш. Това е силата на вярата. Да ти напомня, че е там, когато си на път да се откажеш. Да ти докаже, че си достатъчно силен, за да дръзнеш и  успееш. Да ти покаже любовта на околните и тяхната надежда, която са възложили на теб. Да ти разкрие тайните на необятното и непознатото , но и да ти вдъхне кураж да ги опознаеш. Това е вярата.
Вярата никога няма да ни изостави. Тя е вътре в нас. Независимо, че на моменти забравяме за нея, тя ни напомня, че съществува. Докосва сърцето  и предизвиква плаха усмивка на лицето ни, защото знаем, че сме успели. Постигнали сме желаното и сме доволни от себе си. Важно е човек да повярва в себе си и после да очаква помощ от другите, защото само и единствено той може да си помогне. И когато остане сам, наранен, а може би и загубен в собствените си размисли , вярата е тази, която остава с него и му дава надежда, че утре слънцето отново ще изгрее и ще му донесе шанс за по-добър живот . И макар да не я виждаме, можем да я усетим, защото тя е като въздуха. Невидима, но необходима ни, за да оцелеем!

Това не беше любов

Това не беше любов. Аз и ти. Това беше всичко, което имахме. Поехме риска, хванати за ръце. Заедно. Но нещата не се развиха както очаквахме. След време се отчуждихме. Чувствата не бяха изчезнали напълно, но нещо ни липсваше. Само спомените от щастливите ни моменти ни подтикваха да продължим да страдаме. Искрите между нас отдавна бяха угаснали, а страстта бе заменена от носталгия. Сутрин се събуждахме с цигара в ръка, а не сгушени като преди. Нямахме си доверие. Не се поглеждахме в очите. Подминавахме другия, сякаш бе призрак. А може би е бил. Човек без душа. Разбито сърце. Тяло, напоено с цигарен дим и алкохол. Единственото, което крепеше и двама ни, бяха спомените и страхът. Страхът от свят, който е чужд за нас. Непознат. Тръпки ни побиваха, но знаехме, че краят наближава. Не искахме да признаем поражението, но раздялата бе неизбежна.
Както в началото, хванати за ръце, поехме поредния риск и се впуснахме с пълни сили в живота, който ни очакваше. Разликата този път бе, че ще вървим по различни пътища. Не разбрахме какво беше това между нас, но със сигурност не беше любов.

Загубена

Отново съм сама в нощта, заровена в завивките с насълзени очи. Пускам нашата песен. Мелодията на нашия първи танц. Нашата първа целувка. Нотите са същите, но звучат различно. Носят друго настроение – тъга. Болката отново прониква в мен и малко по малко се приближава до сърцето ми. По пътя разкъсва всеки нерв, всяка клетка, всичко, а аз нямам сили да я спря. Изморих се. Спомените нахлуват в главата ми и ме съсипват. Припомням си за времето, прекарано с теб и се усмихвам, но сълзите помрачават и този момент. Усмивката ми се изкривява и изчезва. Няма следа от нея, така както няма следа и от теб. Забрави ме. Сякаш никога не съм съществувала, или по-лошо – била съм просто играчка за свободното време. Но моите чувства, моето сърце не са играчки, те са истински, но вече са счупени. Повредени са и никога няма да бъдат същите. Боли. Ужасно много боли. Сякаш има дупка в тялото ми, кухина и някой забива нож в нея и нетърпеливо се опитва да изтръгне сърцето ми. Не някой, а той. Но няма смисъл. Сърцето ми вече го няма, има само остатъци от него.  Болка. Разочарование. Умора. Студ. Страх. Болка. Неописуема болка. Но сама си я причинявам. Връщам се към спомените, защото само те ми останаха. Лутам се в безкрайния лабиринт на миналото и се надявам да намеря изход, но нямам този късмет. Има само ъгли и завои. Един порочен кръг и аз в центъра- съкрушена. Искам болката да изчезне. Искам да изключа чувствата си и никога повече да не усетя подобни емоции. Никога. Не мога да издържа и тази битка с реалността. Слаба съм. Наивна. Разбита.  Потръпвам. Студенина преминава по гръбнака ми и стига до всяка малка кост в тялото ми. Ужасявам се, но е от студа, а от страха. Горчивина изпълва душата ми и надеждата ме напуска. Изплъзва ми се. Искам да я спря, да протегна ръка и да я задържа, но не мога. Нямам сили, воля. Оставам сама. Загубена.

Burning desire

Виждаш го. Погледите ви се засичат и искрата пламва. Започваш да го желаеш. С всеки поглед, желанието се увеличава. Първото докосване – изпепеляващо. Допирът – мек и нежен. Перфектната целувка. Парфюмът му, ароматът му, бавно се наслагват върху кожата ти. С всеки полъх сетивата се изострят. Всеки нерв, всяка клетка, всяко чувство. Един миг –екстаз. Емоциите преливат, тялото настръхва, а душата се изпълва с наслада. Удовлетвореност. Момент на щастие. Пулсът е ускорен, мислите препускат, а сърцето се наслаждава на всяко едно докосване…
Една нощ. Една искра, а огънят ще гори дълго. След екстазът идва носталгията. Душата е обхваната от меланхолия. Тялото изпитва само студенина. Сърцето усеща само болка, а мислите връщат спомени за желание, изгарящо желание.

Буря в сърцето

Искам да вали, да гърми и да трещи. Толкова силно да вали, че да скрие сълзите, стичащи се отново по лицето ми. Да се извие гръмотевична буря като тази в душата ми. Нека всички видят на какъв ужас съм подложена всеки ден. Фалшивата маска ще се измие и ще остане само болката. Болката по онези загубени и забравени спомени. Нека задуха и вятър. Вятър, толкова силен, че да ги отвее някъде далеч от мен. Някъде в безкрайния мрак и никога повече да не ги намеря. Да останат там, непроменени, както са в душата ми. Нека бурята да бъде придружена и със светкавици. Та поне те да осветят мрака, в който се намирам. Да ми покажат накъде да вървя, за да се измъкна от този кошмар, от това бедствие. Мястото, на което се намирам е по-тъмно и от черното, по-мрачно и от тази дъждовна нощ. Нека падат дървета, така като угасва надеждата в мен. Така както се разпада сърцето ми на части всеки ден. Нека се рушат къщи, така както се рушат моите мечти.  Нека да вали, за да измие уханието ти, допира ти, вкуса от устните ти, всичко...
Да трещи толкова силно, че да не мога да чуя мислите си и лъжите ти. Да гърми толкова силно, че да заглуши виковете в нощта. Ридаенето и псувните по твой адрес. Толкова силно, че да не ме чуеш. Да не разбереш, че отново страдам за теб, че все още си мисля за теб, че все още те обичам. Защо ли ? Защото след тази буря, утре слънцето ще изгрее по прекрасно от всякога. Неговите лъчи ще осветят пътищата и ще пресушат останалите дъждовни капки. Моите сълзи ще изсъхнат и аз отново ще сложа фалшивата маска. Усмивката, която нося всеки ден. Усмивката, която хората свикнаха да виждат, въпреки болката в мен. И тогава аз ще ги попитам  „Танцувахте ли под дъжда ?” , докато бурята продължава вътре в мен...